Работя като нотариус в Пловдив от единадесет години. Кантората ми е на улица „Отец Паисий“, точно срещу пекарницата, от която всеки ден след пет часа се носи миризма на баница с кашкавал. Това е миризмата на моя край на града — смесена с дъжд по калдъръма и мастило за печати. Във вторник, края на ноември, навън валеше, а по радиото даваха прогноза за първия сняг. Беше около четири и половина следобед.
Жената влезе с бебе в слинг. Не я познавах. Тя беше на около двадесет и пет, с тъмна коса, прибрана на небрежен кок. Бебето хълцаше, сгушено под палтото. Жената подаде два листа — трудов договор. От фирмата на Димитър Николов. Познавах името от вестниците: той притежаваше верига логистични складове и търговски центрове. Беше от хората, за които се говори, че имат повече пари от бюджета на някои общини.
— Искам заверено копие — каза тя, а гласът ѝ се скъса на последната дума.
Не питах нищо. Сверих двата листа, сложих печата. Таксата беше дванадесет лева. Тя затърси в чантата, извади банкнота от двадесет, но нямаше дребни. Върнах ѝ осем лева и ѝ подадох чаша вода от малката каничка до касата. Тя не я пое веднага. Бебето се размърда, тя го люшна леко и едва тогава взе чашата.
— Извинете — каза, след като отпи. — Труден ден.
Не отговорих. На сгънатите краища на договора имаше печат: „Приета на работа за чистач“. На втория лист — допълнително споразумение, подписано от управителя на „Николов Холдинг“. Сложих заверения печат и върнах копието. Жената го прибра в найлонов плик, сякаш това беше най-ценното нещо, което носеше.
Аз самата преди години бях като тази жена. Само че без бебето на ръце. Тогава работех като касиерка в клон на банка и една нощ трябваше да обясня на началника си защо не мога да оставя болната си майка сама. Той не разбра. Аз напуснах. Затова сега, когато виждах някого с гръб до стената, не задавах въпроси. Просто вършех работата си.
На другия ден, около единадесет, в кантората влезе мъж в тъмен костюм. Нямаше нужда да се представя. Димитър Николов стоеше пред бюрото, а дъждовните капки по раменете му издълбаваха малки влажни петна върху тъкана.
— Вчера е идвала млада жена с бебе — каза той. — Търсеше заверка.
Знам правилата. Не давам сведения за клиенти.
— Господин Николов, не мога да коментирам.
Той не спори. Извади визитка от вътрешния джоб и я остави на бюрото. Бяла, с тиснени букви.
— Ако промените решението си, обадете се. Тя е от моя персонал. Искам да съм сигурен, че е добре.
Не се обадих. Прибрах визитката в чекмеджето при старите календари. Но истината е, че не спрях да мисля за тази жена. Не защото беше със скъсан глас и бебе на два месеца. А защото виждах по сряда и петък как хората идват да заверяват документи — и никой не трепери така, освен ако не е с гръб до стената.
Минаха четири месеца. В местния вестник „Марица“ излезе статия: „Николов Холдинг открива жилищен фонд за служителите си“. Първият апартамент беше предоставен на Сильвия Стоянова, която за предходните две години била чистачка, а сега е ръководител „Битово осигуряване“. Към статията имаше снимка. Жената с бебето. Лицето ѝ беше същото, но приближено отдалеч. Не бях сигурна, че е тя, докато не прочетох името.
Три години по-късно тя влезе отново. Този път не сама. Държеше ръката на малко момиченце с розов шлифер. Зад тях влезе Димитър Николов, без костюм, с пуловер. Носеше детски чадър, от който се стичаше вода.
— Идваме за предбрачен договор — каза Сильвия.
За три години се беше променила. Не толкова външно, колкото в начина, по който стоеше — раменете не се свиваха, гърбът беше изправен. Детето, на около три, се отпусна на коляното на Димитър, докато той четеше проекта. Момичето хвана галстука му. Димитър се засмя, свали го и го постави в скута ѝ. Тя го стисна като победа.
— Той е твой, ако искаш — каза мъжът на детето.
Сильвия го смъмри с жест — леко потупа ръката му. Не с думи. Тогава той се обърна към нея, остави химикалката.
— Ти мислеше, че ще те уволня — каза той.
В кантората сякаш въздухът стана по-гъст. Момиченцето не разбираше нищо, продължаваше да мачка галстука.
— Да — отвърна Сильвия, без да сведе глава. — Мислех, че е проверка. И че ще ни изгониш.
— Тогава влязох в онази стая и видях не служител, който нарушава договор. Видях майка, която се опитва да оцелее.
Тя не каза нищо. Само пръстите ѝ се свиха около подписания документ. Стоях от другата страна на бюрото и подреждах печатите. Знаех, че не трябва да прекъсвам. Това беше разговор, който двамата вероятно не бяха водили никога.
— Баща ми ни напусна, когато бях на две — продължи Димитър. — Майка ми работеше в две болници като хигиенистка. Понякога се прибираше в дванадесет, понякога отиваше на смяна в шест. Никога не съм я виждал да плаче. Но веднъж намерих буркан, пълен с монети от по две стотинки. Тя спестявала за лекарства.
Сильвия го изчака. Той също не бързаше.
— Затова не можах да те изгоня. Не че не трябваше. Просто не можах.
Момиченцето вдигна галстука и го хвърли на пода. Димитър го вдигна, без да прекъсва връзката с жената.
Аз мълчах. Сложих пред тях двата екземпляра от предбрачния договор. Той струваше четиридесет и пет лева — точно толкова, колкото струваше и заверката на трудовия договор три години по-рано. Но този път в папката лежеше и акт за дарение на апартамент. Сумата, която вписах в регистъра, беше двеста и петнадесет хиляди лева.
Димитър подписа пръв. След това подаде химикалката на Сильвия. Тя държеше ръката на дъщеря си в лявата си. С дясната подписа. Когато свърши, попита:
— Искаш ли да сложа името на Мина на картона?
Тя го попита на шега, но Димитър не се засмя веднага. Взе един от екземплярите и го прибра в детската торбичка, сякаш беше рисунка за детската градина.
Аз поставих печата. Три пъти. Върнах им копията. Оригиналите останаха при мен. След като си тръгнаха, стоях до бюрото още няколко минути. Часовникът на стената показваше шест без петнадесет.
Отворих чекмеджето. Извадих визитката на Димитър Николов. Бялата, с тиснения надпис. Сгънах я на две, после на четири. Скъсах я. Парчетата пуснах в кошчето за хартия.
Изключих осветлението. Заключих кантората. Отвън валеше, но вече не студено. Миришеше на калдъръм и на печена баница. Вървях към спирката. Автобусният билет струваше лев и шестдесет стотинки. Качих се, без да се обърна.
