Пловдив, началото на декември. Студеният вятър шибаше по лицето, а облаците висяха толкова ниско, че почти докосваха покривите на старите къщи в Стария град. Мартин паркира сребристата си "Тойота" точно до табелата, забраняваща достъпа до стария римски мост. От година и половина съоръжението беше затворено за ремонт, който така и не започваше.
Елена седеше на задната седалка. Беше облечена в дебело вълнено палто, което той ѝ беше купил преди три зими. Очите ѝ, все така красиви и сини, гледаха някъде в нищото. Откакто загуби зрението си, тя се научи да разчита на допир и слух. Чуваше всяка промяна в дишането на съпруга си.
— Къде сме? — попита тя, докато той отваряше вратата.
— На едно място, за което ти разказвах. Старият мост. Тук е много тихо.
Мартин говореше с равен, почти нежен тон. Преди две години, когато лекарите казаха, че няма надежда, той пое грижата за нея. Всички ги смятаха за идеалната двойка. На семейните събирания, в офиса, на вечери с приятели — Мартин беше съпругът, който държеше ръката ѝ, който я водеше до масата, който режеше месото в чинията ѝ.
Само че Елена знаеше истината. Чуваше раздразнението в гласа му, когато мислеше, че тя не го слуша. Усещаше как пръстите му се свиват около китката ѝ малко по-силно от необходимото, когато я превеждаше през врата.
А апартаментът в центъра. Три стаи, голяма тераса, гледка към тепетата. Той беше изцяло на нейно име — наследство от баба ѝ, която почина месеци преди болестта да я удари. Мартин знаеше, че ако се разведат, ще остане само с дрехите си и една дванайсетгодишна кола.
Преди седмица беше чула разговор, който не беше предназначен за нея. Докато се преструваше на заспала, Мартин тихо говореше по телефона в съседната стая.
— …просто ще стане. И тогава всичко е наше. Още малко търпение. Кварталът е тих, никой няма да види.
Не беше чула всичко, но достатъчно.
Сега чакаше. Нека види докъде ще стигне.
Мартин я хвана под ръка и двамата тръгнаха по каменната пътека. Река Марица бучеше долу. Мостът беше потънал в мрак, осветяван само от слабите лъчи на уличните лампи в далечината. Няколко дъски липсваха. Други бяха изгнили и провиснали.
— Внимавай, стъпвай бавно — каза Мартин, стискайки лакътя ѝ.
Направиха няколко крачки. После още няколко. Спряха почти в средата, където парапетът беше рухнал, а под краката им зееше празнота.
Мартин погледна назад. Пътеката беше пуста.
Пусна ръката ѝ.
Застана зад гърба ѝ. Елена чу учестеното му дишане. Усети как пръстите му се допират до гръбнака ѝ. Натискът — рязък, без колебание.
Тя не изпищя.
Вместо това краката ѝ поддадоха в последния момент. Свлече се на колене и се хвана за ръба на една от останалите дъски, докато тялото на Мартин, изненадано от липсата на съпротива, полетя напред. Инстинктивно той замахна с ръце, опитвайки се да се задържи — но пръстите му срещнаха само въздух.
Елена чу плясъка на водата.
Лекарите по-късно щяха да кажат на полицията, че слепите хора често имат изострени сетива. Нищо необичайно в това, че госпожа Петрова е чула стъпките на съпруга си зад себе си. Нищо странно, че е усетила промяната в дишането му.
Спасителните екипи намериха тялото на Мартин два дни по-късно, на седем километра надолу по течението. В джоба му имаше телефон с изтрити съобщения, смачкан пакет цигари и малък бележник. В бележника — набързо надраскана схема на моста и стрелка, сочеща към средата. До нея, с разкривен почерк: "Без свидетели".
Елена не отиде на погребението.
В деня, в който изтече едномесечният траур, тя седеше в хола. В ръката си държеше чаша с чай — същия, който беше свикнала да си приготвя сама, внимавайки да не се опари. Срещу нея, на ниската масичка, лежеше малко сгъваемо бастунче, което никога не беше разгъвала пред Мартин.
До него стоеше документът за собственост.
През прозореца влизаше светлина от уличната лампа. Чуваше се как някъде долу деца ритат топка.
За пръв път от три години Елена се усмихна.
