Всеки петък следобед салонът на леля Радка на главната улица в Копривщица миришеше на лак за коса и на кафе от машината, която тя така и не се научи да почиства правилно. Аз бях там като чирак — държах фиби, миех четки, слушах. И точно там, между два сешоара, видях най-ясния урок за остаряването, който някой изобщо ми е давал.
Влизаше Йорданка. На седемдесет и три, вдовица от осем години, с ръка, която трепереше леко, докато вадеше портмонето. И първото нещо, което казваше, беше:
— Само подкъси го, Радке. Каквото и да е, вече няма за кого.
Косата ѝ беше сива на прошарени кичури, но не боядисана нарочно така — просто занемарена. Носеше едно и също кафяво палто и през лятото, и през есента. Веднъж ѝ предложих да ѝ сложа малко руж, съвсем леко, и тя ме погледна сякаш ѝ бях предложила нещо неприлично.
— На моята възраст това е за посмешище — каза. — Остави го.
А после, около четири часа, идваше леля Смиляна. По-възрастна от Йорданка с цели пет години, но влизаше през вратата с чанта в наситено тюркоазено, с обеци, които леля Радка ѝ беше подарила навремето от изложение в Пловдив, и с червило — не крещящо, но забележимо, цвят на презряла череша.
— Радке, миличка, ще ме направиш ли пак онази вълна отзад, дето ме подмладява с десет години? — питаше, смеейки се на себе си, без капка престорена скромност.
Двете седяха една до друга под сешоарите и разговаряха. Йорданка говореше за лекарства и за внука си, който рядко се обаждаше. Смиляна говореше за градинарски курс, на който се беше записала, и за нова рокля, поръчана от шивачка в Клисура — плат в цвят на препечен бадем, който според нея разкрасяваше лицето ѝ повече от всеки крем.
Не че Смиляна се преструваше на млада. Ръцете ѝ, покрити с петна от възрастта, си оставаха такива под всичките ѝ пръстени. Гърбът ѝ вече не беше прав като преди. Но тя ходеше на градинарски курс. Купуваше си шал в наситено синьо, защото ѝ отиваше на очите. Пееше си тихо, докато чакаше боята да хване.
А Йорданка сякаш беше решила, че на седемдесет и три вече няма право на нищо от това. Че красотата, интересът, удоволствието от една хубава рокля са резервирани за други, по-млади хора, а тя трябва само да чака — с подкъсена коса и кафяво палто.
Веднъж, докато миех четките, попитах леля Радка защо мисли, че двете жени, почти на еднаква възраст, живеят толкова различно. Тя сви рамене и каза нещо, което не забравих:
— Едната реши, че животът свърши в деня, когато погреба мъжа си. Другата реши, че оттам нататък е само нейн.
Мина година. Смиляна почина внезапно през февруари — сърцето ѝ спря една сутрин, докато поливаше саксиите на балкона. На погребението ѝ дойдоха хора, за които не знаех, че съществуват в живота ѝ — от курса по градинарство, от читалището, от шивашкото ателие в Клисура. Разказваха за нея с усмивка, не с онова тежко мълчание, с което обикновено се говори на погребение.
Йорданка дойде и тя. Стоеше отзад, с ръце, стиснати около чантата си, и не каза почти нищо цялата церемония.
Три седмици по-късно влезе в салона в петък следобед, по обичайното си време. Седна на стола и, преди леля Радка да успее да попита, каза:
— Направи ми нещо друго тоя път. Каквото искаш. Само не като досега.
Леля Радка ме погледна над рамото ѝ, изненадана.
Йорданка добави тихо, вече без да гледа в огледалото, а някъде покрай него:
— Гледах я на онова погребение. Дойдоха толкова хора да я изпратят, а на мен кой ще дойде, ако продължавам така? Погребах мъжа си веднъж. Не искам да съм погребала и себе си заедно с него.
Тогава леля Радка сложи ножицата настрана и извади от чекмеджето кутия с боя за коса, купена преди месеци и неотваряна — светлокестенява, с топъл кафеникав отблясък.
— Тази е за теб — каза. — От Смиляна остана. Купи си я, но не я използва — искаше да ти я подари за рождения ден.
Йорданка мълчеше, докато ѝ нанасяха боята. После, докато чакаше, извади телефона си и написа съобщение — на внука си, за пръв път от месеци по нейна инициатива, не негова.
Когато свърши, в огледалото стоеше друга жена — не по-млада, но с лице, което вече не се криеше зад отказ от себе си. Стана, плати, и на вратата се обърна:
— В неделя запиши ме за онзи курс, дето ходеше Смиляна. Градинарството. Не знам дали ще стане нещо, ама искам да опитам.
Излезе на главната улица, покрай къщите с дървените капаци и калдъръма, лъснал от следобедния дъжд, и тръгна право към пазара за саксии.
