В четири и половина следобед, на паркинга пред телевизия „Нова", Камелия Русева седеше на ръба на бордюра, с обувките на висок ток провесени в едната ръка и телефона, вибриращ в другата. Въздухът миришеше на изгоряло кафе и нагрят асфалт. Логото на канала се отразяваше в предното стъкло на черен Ситроен Ц5, който тя познаваше твърде добре.
Камерата беше спряла да записва преди двайсет минути, но интервюто продължаваше да се върти в главата ѝ. Журналистът я попита за плановете ѝ за следващите десет години, а тя, вместо да говори за новия договор, за турнето, за premiere-то, изплю каквото беше преживяла години наред:
— Искам да стана учителка в начално училище.
Тишината в студиото се пропука с пукота на климатика.
Камелия отметна косата си назад и видя вратата на Ситроена да се отваря. Майка ѝ, Виолета Русева, облечена в бежова пола и часовник, който Камелия ѝ купи преди две години, тръгна към нея с права уста, без поздрав.
— Болна ли си? — каза сухо, застанала пред нея, засенчвайки я.
Камелия не вдигна очи. Прокара ръба на телефона по устната си, търсейки начин да ѝ обясни онова, което и тя самата не разбираше докрай.
— Единайсет години правя това, мамо. Единайсет. И всяка сутрин си боядисвам лицето и чета клюките за задръстванията, и се усмихвам на камерата, докато половината град стои закован на Цариградско шосе. Умирам отвътре.
Виолета клекна до нея. Сниши гласа си, онзи тон, който Камелия помнеше от детството — тонът преди наказанието.
— Слушай ме добре, момиче. Ти нямаш мечти. Ти имаш кариера. И тази кариера плаща къщата, плаща застраховката, плаща петнайсетте души, които работят за теб. Не можеш да излезеш на ефир и да кажеш, че искаш да рисуваш мечета.
— Не казах това. Казах учителка.
— По-зле.
Погледнаха се за секунда. Логото на канала мигна. Виолета извади телефона и влезе в приложението на банката. Сложи го пред лицето ѝ.
— Виждаш ли това? — каза. — Тук е всичко. Твоята сметка, моята, на фирмата. Всичко се движи в една каса. Ако си тръгнеш сега, спонсорът на линията сокове ще ти начисли неустойка. Четиристотин и осемдесет хиляди лева. От къде мислиш, че ще излязат? От тази каса. От моята каса.
Камелия примигна. Не заради сумата, а заради онова, което майка ѝ току-що каза. „От моята каса."
Взе телефона от ръката ѝ. Виолета го пусна, мислейки, че я е убедила.
Камелия влезе в движенията по сметката. Свали екрана с палец. Два превода по двайсет и три хиляди лева, направени предишния месец, към сметка, която не разпознаваше. Шестнайсет хиляди преди година, трийсет хиляди преди две. Моделът се повтаряше от години. Малки суми, прикрити като производствени разходи, пътувания, данъци.
— А това? — попита Камелия, обръщайки екрана към майка си.
Виолета дори не трепна.
— Пазех ги за теб, дъще. Тези пари не се пипат.
— Пазила си пари в сметка в банка в Пловдив, за която не знам?
— Каквото не харчиш, дъще, никой не го губи.
Камелия стана. Обу обувките, първо едната, после другата. Оправи полата си. Преметна чантата през рамо.
— Мамо, в понеделник отивам в кантората на адвоката. И в края на седмицата ще се кача на екран и ще обявя, че напускам. Не е заплаха. Е предупреждение.
Виолета отстъпи крачка назад. Токчето ѝ издраска бетона.
— Няма да те пуснат да си тръгнеш. Подписа договор за четири години.
— Има клауза за напускане поради психично здраве. Ще я използвам. И вече знам колко ми дължиш.
Камелия се обърна с гръб. Вратата на сградата се затвори след нея. Виолета остана сама под логото, с телефона на дъщеря си все още в ръка, взряна в екрана на банката, където се виждаше общата сума в сметката: осемстотин седемдесет и четири хиляди лева. И отдолу, с дребни букви, името на титуляря: Виолета Русева.
Камелия не се прибра вкъщи. Отиде направо в кантората на адвокатка в центъра на София, до Съдебната палата. Плати консултацията с кредитната карта. Седнала срещу жената, тя постави телефона на масата и показа снимките на екрана.
— Искам да си върна това, което е мое — каза. — И искам договорът с телевизията да бъде развален.
Адвокатката, жена с прошарена коса и червен маникюр, пишеше на клавиатурата, без да вдига поглед.
— Колко години работи там?
— Единайсет.
— Каква мислиш, че е сумата?
— Не знам. Знам само, че има движения за над осемстотин хиляди.
Адвокатката кимна. Обади се на асистентката си по интеркома.
— Донеси формуляра за пълномощно и писмото за прекратяване. Ще ни трябват за понеделник.
В понеделник Камелия пристигна в телевизията половин час преди предаването. Носеше зелена папка под мишница. Поздрави гримьорката, седна на стола и се погледна в огледалото. Видя майка си, отразена в ъгъла, влизаща без да почука. Виолета носеше същата рокля от вечерта на бордюра, торбичките под очите — ясно очертани. Камелия не се извърна.
— Идвам да говоря с теб — каза Виолета.
— Вече говорихме.
— Не можеш да ми причиниш това.
Камелия стана. Подаде ѝ папката.
— Прегледай я.
Виолета, с леко треперещи ръце, отвори папката. Вътре имаше три неща: копие от исковата молба за злоупотреба с активи, писмо за напускане на телевизията, датирано същия ден, и нов ключ от къщата на Камелия в квартал „Драгалевци".
— Този ключ е за новата брава — каза Камелия. — Твоят вече не пасва. А за банковото — адвокатката ми вече поиска запор на общите сметки. Каквото беше на твое име, сега е под съдебен контрол.
Виолета погледна папката, затвори я рязко.
— Аз ти дадох живот. Аз те качих пред камерите. Всичко, което имаш, ми го дължиш на мен.
Камелия се приближи и докосна китката ѝ, където блестеше часовникът.
— Платих ти единайсет години от живота си. И никога не ме попита дали искам да съм там. Днес ме попитаха дали оставам и казах не. Това е всичко.
Излезе от стаята. В коридора асистентката я придружи до вратата на студиото. Осветлението вече беше пуснато. Водещият ѝ подаде микрофона. Камелия седна пред камерата.
— Днес искам да ви кажа нещо, което не е новина — започна. — Сбогуване е.
Докато говореше, виждаше през мониторите майка си да излиза през паркинга, стиснала зелената папка до гърдите си. Черният Ситроен се стопи сред колите. Камерата продължаваше да записва.
Камелия завърши интервюто. Остави микрофона на масата. Стана. Излезе в коридора, вдиша въздуха с мирис на кафе и лепило от мокет.
На паркинга вече нямаше Ситроен. Останало беше само петно от масло и монета от двайсет стотинки, залепнала на асфалта. Камелия се наведе, взе я и я пусна в джоба на чантата си. После включи екрана на телефона. Банковата сметка, която обикновено контролираше майка ѝ, сега фигурираше на нейно име, с син катинар отгоре.
Написа съобщение на учителката на племенницата си, с която тайно разговаряше от месеци:
„Все още ли е свободно мястото за помощник-учител?"
Отговорът дойде след четири секунди.
„Да, Камелия. Чакаме те в понеделник."
Камелия въздъхна дълбоко. Прибра телефона в чантата. Запали колата си, сив Фолксваген Голф, който майка ѝ мразеше, защото не изглеждаше добре на снимки, и потегли от паркинга към „Драгалевци", към къщата с новата брава.
