Майка ми си отиде, когато бях на девет. Баща — никога не съм имала. Тоест, биологично — да, но той изчезна още преди да се родя. Мама така и не произнесе името му пред мен. След нейната смърт всички роднини внезапно се оказаха заети. Само баба и леля Марина отключиха вратата на панелния апартамент в „Люлин“ и казаха: „Слагаме друго легло в стаята, от утре ще мислим“.
Никога не ме накараха да се чувствам длъжница. Леля Марина започна да става в шест без петнайсет, за да ми направи филийки с лютеница и сирене преди училище. Баба всяка сутрин сресваше косата ми и прибираше падналите косми в шепата си, после ги пускаше през балкона, за да ги отнесе вятърът. Носех втора употреба дрехи, но винаги изгладени. Имах стари учебници, но с подлепени корици. Те не ми обещаваха нищо — просто бяха там.
Когато станах на четиринайсет, баба почина от инфаркт. Беше февруари, асансьорът не работеше, линейката закъсня. След погребението намерих леля Марина в кухнята — седеше на дървеното столче и гледаше чаша изстинало чай, без да я докосва. Приближих се, а тя ме прегърна през кръста, зарови лице в пуловера ми и каза: „Сега останахме една друга. Само ние“.
Започна да работи на две места — сутрин в счетоводна кантора, вечер чистеше офиси в бизнес сграда на „Цариградско шосе“. Връщаше се сгърбена и с подути крака. Но в събота винаги излизахме. Дори когато имаше само пет лева в портмонето — купувахме си една порция царевица и сядахме на пейка в Борисовата градина. Тя разказваше истории за хората, които минават покрай нас, измисляше им биографии. Често споменавах, че ми се иска да имам по-голямо семейство, братя, сестри, някого. Тя отговаряше: „Семейството не се брои на парчета. Един човек, който те обича истински, струва колкото цяла рода“.
Никога не се омъжи. Нямаше свои деца. Един път я попитах дали съжалява, а тя изсумтя и каза: „Че аз си имам дъщеря. Каква друга да търся?“.
Преди половин година започна да се уморява от нищо. Изкачваше три етажа и спираше да си поеме дъх. После дойдоха болките — тъпи, но постоянни. Тя ги обясняваше с възрастта, с климатика в офиса, с всичко друго. Настоявах два месеца да отиде на лекар. Когато най-после отиде, изследванията показаха четвърти стадий. Онкология.
Спомням си деня, в който ми се обадиха от болницата в „Света Екатерина“ и казаха да дойда веднага. Спомням си миризмата на коридора — смес от препарат за под и преварено мляко. Спомням си как тя лежеше под тънката болнична завивка, толкова крехка, че чаршафите сякаш тежаха повече от нея.
— Не смей да прекъсваш университета — каза тя. — И се научи да готвиш ориз най-после. Все го прегаряш, не знам как успяваш.
После гласът ѝ стана по-тих. Помоли ме да не прекарам живота си в търсене на мъж, който никога не ме е потърсил.
— Няма да ми обещаеш ли? Няма да си угаждаш с надежди за човек, който не заслужава и една твоя мисъл?
Обещах. А после тя стисна пръстите ми с неочаквана сила.
— Вече не ме е страх за теб. Ти се научи да вървиш напред. Видях го.
Две седмици по-късно я нямаше.
На погребението дойдоха съседи, бивши колеги, една продавачка от кварталния магазин. Всички казваха колко била добра. А аз чувах само една фраза в главата си, която повтарях безгласно: „Тя беше майка ми. Тя ми беше майка и никой от вас не го знае“.
Прибрах се в празния апартамент към шест вечерта. Отключих, прекрачих прага и — нищо. Никакъв звук. Никаква миризма на кафе. Тишината имаше тежест, притискаше ме към стената на коридора. Стоях с палтото и обувките, не можех да вляза по-навътре.
След час все пак отворих хладилника. На средния рафт стоеше пластмасова кутия — супата, която беше сготвила в последната вечер преди болницата. Беше сложила и бележка с магнит на вратата: „Купи: хляб, кисело мляко, домати, ориз“. Писала я беше, знаейки че ѝ остават броени дни. Писала я беше, защото смяташе да се върне. Поне една част от нея е вярвала в това.
Свлякох се на пода. Отворих кутията със супата, но не ядох. Просто я държах в скута си, а бележката — в другата ръка. Плаках така, както не бях плакала от дете — с цяло гърло, без да се опитвам да спра.
Минаха месеци. Навърших двайсет и една. Нямам никого. Нито майка, нито баба, нито баща, който да ме е потърсил поне веднъж. Вече нямам и жената, която ме отгледа с пет лева в джоба и планираше седмичния пазар до последния си ден.
Хората повтарят, че времето лекува. Не знам. Знам само, че всяка вечер, когато отключа входната врата, посягам да извикам „Леля Марина, прибрах се!“ — и спирам на средата на думата.
Вчера намерих нещо. Ровех се в стария скрин до прозореца и напипах малка книжка с твърди корици. Нейният бележник. Първата страница беше празна, а на втората пишеше: „Кира вече чете Достоевски. В девети клас е. Страх ме е да не започне да мисли твърде много. Ще трябва да ѝ взема нещо по-весело, да редува“.
Затворих бележника и се разсмях. Сълзите още не бяха излели и половината, а аз се смеех, защото тя наистина направи точно това — на следващата седмица ми донесе от библиотеката някакъв френски роман и каза: „Стига си чела само мрачни неща, че ще забравиш как изглежда слънцето“.
Тази сутрин излязох от вкъщи, купих си една царевица и седнах на пейката в парка. Отворих книгата, която тя така и не успя да ми даде. И започнах да чета. Не знам дали това се нарича „да продължиш напред“. Но за първи път от месеци спрях да се ослушвам за стъпки на вратата.
