Боян Калинов беше горски в резервата над Смолян от по-млад, отколкото помнеше. Трийсет и две години. Гората беше единственият му дом – знаеше я всяка пътека, всеки вир, всеки дъх на вятъра. Но сутринта на седемнайсети октомври му дойде в повече.
Тръгна по обиколката още по тъмно. Въздухът беше лепкав и студен, миришеше на мухъл и папрат. На около километър след просеката забеляза следите – широки гуми всъдеход, които газеха направо през ниските храсти и мочурището. Дори не се бяха опитали да ги прикрият. Бракониери. Пак.
Стисна радиостанцията и пое навътре. Чу изстрела от упор – един, после след секунди втори. Край малката поляна, където се пресичаха два коларски пътя, беше спрял тъмносив „Ленд Крузер“. Трима мъже бъркаха около трупа на благороден елен. Единият точеше нож, другите товареха месото в найлонови чували. Боян излезе от прикритието с вдигната ръка.
– Свалете оръжията! Това е резерват, обадих се в участъка. Инспекторите вече пътуват насам.
Най-високият, с проскубана брада и татуиран врат, се изправи и се ухили.
– Е, значи си герой, а? Сам срещу трима. Сто грама мозък имаш ли изобщо?
Другите двама се закискаха. Единият пристъпи зад гърба на Боян. Горският усети рязко дърпане за яката и после остра болка в лакътя, докато му извиваха ръката. Събориха го на земята с лице в калта. Коленете му изпращяха.
– Дръж го здраво. Ще го научим да не се пречка.
Боян се дърпаше, но силите бяха неравни. За по-малко от пет минути ръцете му бяха стегнати зад гърба с найлоново въже, което режеше като бръснач. После го замъкнаха до една стара черна ела и го привързаха здраво към дънера – през гърдите, през корема и още един възел около кръста. Кората се впиваше в плешките му.
Главатарят се наведе, за да го погледне в очите. Дъхът му вониеше на ракия и цигари.
– Стой тук, горски. Ако до сутринта не те намерят колегите, мечките ще те намерят. Сигурно са гладни.
Тримата се разсмяха. Сетне двигателят изръмжа и джипът изчезна между дърветата.
Гората потъна в тишина. Само сърцето на Боян бумтеше в слепоочията. Той дърпаше въжетата с все сила – мускулите му се напрягаха до скъсване, но възелът само се стягаше. Китките му посиняха, а пръстите започнаха да изтръпват. След половин час се отказа и просто облегна глава на елата, дишайки тежко.
Изведнъж гъсталакът изпращя – тежко, бавно, сякаш нещо огромно газеше през мъртвите клони. Боян наостри уши. Шумът приближаваше. Храстите точно срещу него се разтвориха и на поляната излезе кафява мечка.
Беше гигантска – над двеста и петдесет кила, гъста зимна козина със сребристи краища. Вървеше бавно, полюшвайки глава, душейки въздуха. Жълтите ѝ очи се спряха право върху вързания човек.
Боян спря да диша. Петият ден от седмицата, а той щеше да свърши като закуска на див звяр.
Мечката се приближи на по-малко от метър. Изправи се на задни крака – огромна, затъмни небето над него. Боян видя жълтите зъби, влажния нос, острите нокти. От устата ѝ се процеждаше гореща пара.
А после се случи нещо, което никак не очакваше.
Звярът наведе глава и изръмжа ниско, гърлено. После протегна лапа и с един замах прекара нокти по въжето на гърдите му. Въжето изпращя и се разпадна. Боян се свлече на земята, все още с вързани ръце, но свободен. Мечката го побутна с муцуна по рамото и отстъпи крачка назад.
Тогава той видя белега. Дълъг, неравен, от лявата страна на корема. През ума му мина картина отпреди четири години – младо мече, хванато в капан, стоманените челюсти разкъсваха кожата му. Беше го измъкнал със собствените си ръце, спрял кръвта с парцали и го беше отнесъл на ръце до ветеринарната станция в Смолян. Никога не бе разбрал дали оживя.
– Ти си, нали? – прошепна Боян, без да вярва.
Но в този миг откъм пътя отново изръмжа дизелов двигател. Фарове прорязаха мрака. Джипът се върна. Спирачките изскърцаха.
Тримата бракониери слязоха. Главатарят държеше пушка, другите носеха бири.
– Да видим дали още диша. Ако е жив, ще го довършим, че после ще разправя…
Той не довърши. Защото видя Боян прав, олюляващ се, а до него – мечката, изправена отново на задни лапи, с настръхнала козина и оголени зъби.
– Стреляй! – викна единият и вдигна карабината.
Но мечката вече се беше хвърлила.
Първия удар събори главатаря в краката на джипа. Вторият брат стисна спусъка, но куршумът само одраска рамото на звяра. Мечката му изви ръката със страшен трясък и го запрати в храстите. Третият хукна да бяга, но тя го настигна с три скока и го прикова на земята.
Боян стоеше вкаменен и гледаше. Чуваше писъци, после гъргорене, после хрущене на кости. Сетне всичко утихна.
Мечката се изправи пак – дишайки на пресекулки. От гърдите ѝ бликна тъмна кръв, смесена с пяна. Главатарят, последният жив, лежеше по гръб и хлипаше от болка, с размазана ръка. Мечката се надвеси над него за миг, изръмжа тежко и после рухна на една страна.
Настъпи тишина. Само дъхът на умиращото животно се носеше във въздуха.
Боян коленичи до нея. Сложи ръка върху топлата, влажна козина. Мечката го погледна с помътени очи – като че ли му благодареше. След минута гърдите ѝ спряха да се повдигат.
Горският стана. Намери ножа на единия браконьер в калта, преряза остатъците от въжето. Отиде до главатаря и го улови за яката.
– Ще лежиш тук, докато дойдат от полицията. Няма да умреш. Но всеки път, като завали сняг, ще чуваш рева ѝ.
Той замъкна мъжа до същата ела и го завърза здраво. После се облегна на джипа и запали цигара. Пръстите му трепереха. Над гората изгряваше луна, едра и жълта като окото на звяра. Скоро отдалеч долетя вой на сирени.
